В един хубав, слънчев септемврийски ден, както си пиех сутрешното кафе с колегите и обсъждахме работните задачки за деня се появи и моята шефка. Усмихната, но спокойна, помоли ме да поговорим само двете. В този момент си помисли "Е, добре, какво оплесках сега ?", когато тя абсолютно безпардонно ми каза "Заминаваш за Брюксел". В този момент в главата ми минаха хиляди въпроси, но единственото, което успях да кажа беше "Кога и защо", отговорът не закъсня, беше по-безумен от най-безумното нещо, което съм чувала, а именно "Защото трябва да го направиш и когато прецениш". Ок, до тук добре, съобщих го на близките си, съобщих го и на самата себе си, защото трудно го асимилирах. 
 След няколко дни получих мейл от асистентката на наш евродепутат, това отговори на въпросът ми защо, но до там. Започнаха се преговори за датата на моето заминаване. След дълги усилия стигнахме до консенсуса за датата 1 февруари. Паметна дата за мен, но за това по-натам. 
 Та на 1 февруари аз трябва да се явя пред Европейският Парламент в Брюксел, до тук добре, по божиите пътище се запознах с момиче, което щеше да бъде там по същото време и това беше прекрасно - нямаше да бъда сама. Надали има човек, който иска да бъде сам в чужд град и държава. 
 Започнахме да търсим място, където да спим, самолетни билети и прочие неприятни, но важни неща. Може би тук е моментът да отбележа, че варианта с "Не искам" или "Не мога" не съществуваше. Знаех, че не съм готова, усещах го, но никой не те пита искаш или не - заминаваш. 
 И ето го моментът, датата 25 януари, часът е 8 аз се намирам на Летище София, Терминал 2. Навън е студено, много студено, а настроението ми е от мрачно, та чак неописуемо ужасно. Ужасът Брюксел започва точно от тук. Място, което за мен винаги е било с особена семантика. Колко сълзи са проляти точно тук, колко пъти съм изпращала и посрещала приятели, близки и себе си за няколко дни, дори не мога да преброя пътите, но сега .. сега изпращах себе си за повече от седмица и чувството, то беше ужасно. 
 Полетът ни закъсня с тръгването си 20 минути, преживяхме турболенцията над Малта, тесните седалки и миризмата на полу-готови сандвичи. Преживяхме ужасното излитане, премръзналите крака и ужаса, че скоро няма да се видим с всички важни хора. 
 22:50 Брюкселско време. Поради липсата на финанси, летим с нискобюджетна компания. Слизаме на летище Шарлероа, на скромните 70 км от Брюксел. И за добре дошли попадаме в ситуацията със загубеният багаж, хората тук говорят английски, колкото да не заспят, с две думи трудно се разбрахме. Тичаме, за да хванем последният шатъл бус към проклетият Брюксел и ето нова изненада, чакаме 1 час, за да тръгне. Загубили сме всякаква надежда да хванем метро или градски транспорт, за да стигнем до стаята си. Ще хващаме такси, шофьорът беше честен (не беше копърка) и караше като луд. Тук всички карат като луди, а пешеходните пътеки са просто украса по улицата. 
 03:50 Ние сме в стаята си. След всичките разправий по летищата, след всички изчаквания, след пътя от 1 час и още половин с таксито ние сме вкъщи. Не е нашето вкъщи, мирише на чисти кърпи и прясно боядисани стени. Вкъщи мирише на баница и уют. След бърз душ си пожелаваме лека нощ и заспиваме. Изморени сме - от емоции, от страхове, от ужаса да си далеч.
 26.01 Някъде към 8 сутринта. Отварям очите си за първи път и си давам сметка, че не съм в нас. Аз съм на 2000 километра, в мръсен, неприветлив и студен град. Град на националности и всъщност толкова не дружелюбен. Държи ме мисълта, че ще се приберем .. някога, скоро. 
 10 часа белгийско време. След кафето, разбор на пътуването и кратки сметки се окомплектоваме и тръгваме да търсим магазин, защото вече пристъргват стомасите ни. Вървим 7 пресечки, а около нас има всякакви хора, от всякакви националности дошли тук да търсят своето щастие, да сбъдват мечтите си, за някой това е дом, за други просто момент от живота им. 
 11:30. Излизаме от магазина напазарували за 20 евро и две препълнени торби. След като ги оставим се отправяме към Парламента, не е зле, все пак да видим къде се намира. 
 12:30 Парламентът е огромно място, 5 сгради свързани по между си с топли връзки, хора всякакви, някои го изпозлват за срещи, други за работа, трети за забележителност. Комбинацията от стъкло, цимент и никакъв цвят е задушаваща, но не толкова, колкото, когато влезеш вътре. Защо ?? Ще обясня в следващите постове. 
 13:00 След като разгледахме "модерният" център на Брюксел по някакви незнайни пътища стигаме до тяхната съдебна палата. Сграда всяваща респект, огромна, с красиви златни елементи. Точно до нея се открива невероятна гледка към Брюксел. За сега това е единственото нещо, което ме грабва в този град. 
 16:00 Обиколихме околностите, разходихме се по малките улички и успокоихме душите си. Героите са изморени, за това се занасяме до най-близкото метро, в опит да не се загубим и се прибираме. Изморени, чужди, немили и недраги .. както всички, които идват тук. Град  на националности и все пак чужд.