Дъждовна сутрин. Събуждам се и излизам на балкона, за да погледна планината (сутрешен ритуал, който имам от година). Току що съм се измъкнала от топлото си легло и съм се озовала на балкона, на който леко ме подухва хладен вятър. Станала съм по-рано от сутрешната аларма с цял час. Минавам през банята и си правя силно кафе, защото очите ми все още се затварят, но все пак не ми се спи. Винаги съм се чудела как се случва това, но подминавам фактите и излизам. Паля цигара с кафето си. Не съм най-страстният пушач, пуша само, когато съм изключително ядосана или просто така го усещам. Не си дръпвам от цигарата нито веднъж, пия кафето си и съзерцавам облаците, планината и дъжда, който вали монотонно.
   Докато седя на балкона и си мисля за отминалите събития от седмицата изведнъж в мен се прокрадва мисълта за грешките .. онези допуснатите в миналото, в настоящето, онези, които ще допусна в бъдещето. Винаги съм смятала, че грешките не са поправими. Защо ли ? Защото последствията от тях биха могли да бъдат поправени, би могла да се измоли прошка, но .. Голямото "НО". Човек никога не забравя как определено нещо го е накарало да се почувства. Човек се учи, учи се как грешката води до загуби, до научаване на нещо ново.
   И аз като всеки съм грешала, предполагам продължавам да греша и ще продължавам, защото нали казват "Човешко е да се греши, но е божествено да се прощава", а аз все още съм човек, млад човек. Не, че това, че съм млада ми е оправдание, напротив, но нали именно в тези години опитваме, експериментираме, грешим, падаме, изтупваме се от прахта и продължаваме към следващото ново нещо. Сега е момента да греша със себе си, понякога извън моралните норми, но все пак грешки.
   Замисляйки се май не мога да кажа, кой са моите най-големи грешки, просто не отчитам да съм направила избор или действие, което е било толкова грешно, но знае ли човек. Разбира се и аз съм имала няколко злощастни връзки, които обаче не смятам за грешки, защото са ме научили, накарали са ме да порастна. Всичко това плюс онези неприятни неща, случващи се в живота на всички, които са просто задължителни.
   Когато бях на 3-4 години винаги повтарях, че искам да съм голяма, а възрастните все ми казваха да не бързам. Тогава често се чудех защо, но днес с оглед на времето, на преживяното, на изпитаното си давам сметка, че са били прави. Когато бях малка нямах големи затресения в живота си, всичко се случваше естествено сякаш, но един ден явно прекалено дълго бях дърпала дявола за опашката и съдбата реши да ми покаже какво е да си голям. Наложи ми се прекалено бързо да порастна. И дали, защото приемах нещата до някъде по детски или защото исках това прекалено дълго, дори не усетих как порастнах. Всички около мен го казваха, но аз просто не го усещах .. Странно а ?
   С отминалото време все по-често си повтарям, че искам да съм дете. Обърнах палачинката, но сега за разлика от преди това е невъзможно. Все още ми се случва да мечтая, да постъпвам глупаво, да се разхождам под дъжда, да пия топло мляко и да гледам анимации понякога. Сега обаче си давам сметка, колко хубаво е да си дете, защото децата са неопетнени, за разлика от възрастните. Тяхното съзнание не е заето с проблемите, защото имат супергерой в семейството си (без значение дали това е тате, който оправя всяка счупена играчка или мама, която е фея и има лечение за всичко от клатещият се зъб, до раната на коляното). 
   Не е толкова хубаво да си възрастен, никак даже. Работиш, замисляш се все по-често за нещата, които притесняват теб и семейството ти. Трудно е да останеш неопетнен, чист. 
   Грешките, които съм допуснала не са най-сериозните ми проблеми, освен в случайните, когато с тях не съм наранила някого ( не обичам да наранявам хората, защото познавам болката й в почти всяко естество), за това се старая да обмислям постъпките и думите си. Дали винаги ми се получава, едва ли.
   Когато бях малка, когатпо ме питаха каква сила искам винаги отговарях, че искам да летя. Ако сега някой ми зададе този въпрос бих му казала, че искам да мога да връщам времето назад, за да поправя грешките. Тези коствали нечий живот, който са наранили нечия душа трайно. Бих искала да поправя грешките на всички, но тогава бихме ли се научили или може би всички бихме останали деца, които пипат горещият котлон от любопитство. 
   Сякаш всеки от нас започва да прави първите си грешки на крехка детска възраст, неосъзнато трупа опит. Така например първата ми грешка е да бръкна в контакта с отвертка, от тогава подсъзнателно се страхувам от тока, което за всички е странно при двама инженери в къщата. Грешки .. всекидневно, постоянно, без почивен ден. Всички ли обаче заслужават прошка, защото ние можем да поправим последствията, но не и това как са ни накарали да се почувстваме. 
   Карат ли ни наистина грешките да порастваме, а дали изграждат добри личности в нас, бихме ли могли да предпазим някого от нашите грешки, а редно ли е ?? Все въпроси, които се лутат в главата ми до момента, в който алармата започва да прозвънява. Докато се усетя и успея да я спра съм допуснала още една грешка, забравяйки да я изключа отнемам съня на кучето, което дори се стряска. Вече и пред него съм длъжница .. 

   Хубав петък и весел уикенд :)

Ваша Аз